Обичаят „Сурова“, част от списъка на световното нематериално културно наследство на човечеството на ЮНЕСКО, е значимо явление. Това каза за БТА етнологът Цветана Манова, която от 1965 г. проучва самобитния народен празник, характерен за Средна Западна България. Тя е част и от екипа работил по вписването му в представителния списък на световната организация. Манова участва в представянето на юлския брой на списание ЛИК на БТА, озаглавен „България в ЮНЕСКО“.
Етнологът си спомня, че при подготовката на кандидатурата, броят на селата в Пернишка област, в които традицията е жива, са били малко над тридесет. Днес те вече са почти петдесет. Попълването на формуляра за кандидатстване пък е отнело няколко нощи, а заедно с Цветана Манова работи и колежката ѝ – гл. ас. д-р Милена Любенова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, както и други учени.
„Важно условие беше всеки от изпълнителите в сурвакарските групи да даде своето съгласие. Поискахме такова от тези тридесет и няколко села. То беше придружено от списък на участващите и техни подписи. Струваше ни се, че това ще ни затрудни най-много. Оказа се, че за няколко дни списъците бяха в ръцете ни, като се има предвид, че не всички, които изпълняват обичая, живеят в селата“, посочи Манова.
Във формуляра присъства и информация, отнасяща се до местните наименования на кандидатстващия елемент в различни селища от региона, географският му обхват, маскарадните персонажи, неговите социални и културни функции, и др.
Три години преди да стане част от представителния списък на ЮНЕСКО, обичаят „Сурова“ е вписан в националната система „Живите човешки съкровища“ на Министерство на културата.
„Сурвакарите се зарадваха от това вписване, защото и без друго знаеха, че са единствени в България с толкова богата духовност и интересен обичай. Когато влязохме три години по-късно в ЮНЕСКО, това им даде самочувствието на единствени на планетата хора – носители на нещо много ценно. То продължава и досега с увеличаване на броя на новите носители“, коментира етноложката.
Тя посочи, че днес се забелязва тенденция обичаят да се „събужда“ и в то селища, в които вече е бил почти изоставен или позабравен. Разказва, че повечето от селата в региона са с по няколко десетки постоянно живеещи жители. По време на празника „Сурова“ или при участие на маскарадни фестивали, тези населени места се представят със собствени групи, състоящи се от 50-60 души. Специалистът обяснява, че сурвакарите са свързани с даденото село, но живеят и работят извън него. Въпреки това те се завръщат в тези дни по родните си места, за да ги оживят и да усетят тръпката на хилядолетната традиция.
„Това е значимо явление, поддържащо живота на обичая и увеличаващо носителите му, които са няколко хиляди в Средна Западна България“, казва Манова.
Според нея „Сурова“ има и друга характерна особеност, която всеки може да установи.
„При нас има няколко хиляди носители на обичая и измежду тях няма две еднакви маски. Мисля, че в света няма друг такъв елемент от културата, в който да има такъв богат израз на традиционното народно изкуство“, твърди специалистът.
Манова разказва още, че в проучванията си по темата е установила, че в някои от селата в Пернишко обичаят е престанал да се отбелязва в началото на 90-те години на миналия век и възобновен отново в наши дни. Обяснява този процес с демографския срив и обезлюдяването на региона. Етноложката допълва, че въпреки това не може да се твърди със сигурност дали „Сурова“ е съществувала или не в дадено населено място. Според нея изводите в тази посока ще са некоректни, тъй като архивите в сферата на обичайната система са оскъдни и откъслечни.
.jpg?l=750)
Последни коментари