Сто години от изгарянето на покрития мост на Кольо Фичето в Ловеч се навършват на 2 срещу 3 август. По този повод дългогодишният уредник в Регионалния исторически музей в Ловеч Пламен Ечков припомни историята на емблемата на люляковия град.

„Действително покритите мостове в Ловеч са няколко. Първият възниква вероятно през 30-те години на XIX в. За него споменава известният френски пътешественик Ами Буе към 1837/1838 г. Думите му са следните: „Ловеч – покрит и украсен с дюканчета каменен мост…“, разказа Ечков. 

Този покрит мост обаче е бил отвлечен от буйните води на река Осъм през 1848 г. Тогава ловчалии построили нов, който бил не на каменни основи, а на дебели дървени колове (пилони). Имало тогава големи наводнения и съоръжението било отново отнесено през 1872 г.

„Ловчалии се видели в чудо какво да направят – това бил единственият мост над реката, през който минават най-важните търговски пътища – София – Ловеч – Русе – Варна и Свищов – Ловеч – Троян – Троянски проход – чак до Пловдив. Използвал се е много активно и при придвижването на войскови части“, посочи Ечков. 

Тогава местните се обърнали към Областното (вилаетско) управление в Русе да им осигурят майстор, който да им построи нов покрит мост. Оттам препратили молбата към Окръжното управление в Търново, които веднага изпратили в Ловеч най-известния по това време български архитект и строител – майстор (уста) Кольо Фичето.

За две години от 1874 г. до 1876 г. той построява транспортно съоръжение, много по-съвършено в архитектурно и функционално-търговско отношение в сравнение с предшествениците си. Мостът е изграден с помощта на населението на Ловеч и околностите. „Той бил нещо уникално за времето си, тъй като основите са били от камък, а горната част – подът, дюкяните, пътното платно и покривната конструкция – от дърво. 

Височината на основата е била 4,5 метра, като до 2 метра са били плътни, а по-нагоре са били с отвори – по два отгоре (от страната откъм Троян), а отдолу – с един отвор. „Това е много хитроумен способ за оттичане на големите води при многобройните наводнения по това време. Горната част била изградено от дърво – долу от дъбов материал, а отгоре от буков. За пръв път при строежа на моста майсторът използва за покрива не тежки каменни плочи, както било в стария Ловеч, а желязна ламарина“, разказа Ечков.

Общата дължина на моста е била 84 метра, широчината му – 10 метра, от които за пътно платно – 5 метра и още толкова за дюкянчетата. Висок е бил 7 метра. На самия покрив имало 29 отвора – за осветление и проветряване. Те се наричат в архитектурата люкарни.

„Дюкянчетата са били много интересни – не са имали прозорци и врати, а специални кепенци. Във всичките години на своето съществуване мостът е задоволявал нуждите на ловчалии. Всички дюкянджии на моста са били известни музиканти, най-вече бръснарите, но и големи шегобийци. Правили си шеги с жените, които са отивали на баня във Вароша, и с чужденците“, добави бившият уредник.

По думите му майстор Кольо Фичето не е бил само дюлгер (строител), но и самобитен скулптор. По подобие на моста в град Бяла, и този в Ловеч е бил украсен с четири скулптури. Едната е наподобявала жена с бюст и плодове – символ на плодородието, другата фигура е била лъв – символ на България, третата – орел, символ на Русия, и последната фигура е била тоягата на надзирателя на строежа.

Покритият мост на Кольо Фичето издържа 49 години на ударите на съдбата – Руско-турската освободителна война 1877/1878 г., многобройните наводнения, въстания, нашествия на чужди войски (румънци 1913 г.). 

„Докато … е запален и изгаря напълно на 2 срещу 3 август 1925 г.. Сега от оригиналния мост на Кольо Фичето са запазени само фигурата на Лъва и няколко гвоздея. Запалването му става чрез запалителна течност, защото от двата си края мостът бързо гори, подобно на факел. Издига се огромен пламък, висок 4-5 м. Чува се силен пукот от хвърчащи нагоре дъски и греди. Страх и ужас има сред населението, но не и паника. Намират се самоотвержени граждани като Васил Сулюмана, Кольо Добрев, Петко Петров и др., които се хвърлят да гасят пожара, но безуспешно. Някои от занаятчиите, които имат дюкяни, с риск за живота се впускат да вадят поне част от имуществото си. Малцина успяват. Само тенекеджията Марин Банков изважда машината си за огъване на ламарина. До сутринта всичко изгаря и остават да стърчат самo основите“, добави Пламен Ечков.

И до днес не я ясно кой е подпалил покрития мост. Официалната власт представя версията, че това е дело на анархокомунистическите чети на Васил Героя, Тинко Симов и Дочо Узунов. Други обвиняват търговците по главната улица на Ловеч, че подкупват един пияница да запали моста, за да се премахне конкуренцията на дюкянджиите. Трето твърдение е, че мостът би могъл да се запали от забравена стара ютия с въглени, която се е наклонила и от падналата жар е предизвикан пожарът. Разпространената версия е и че част от дюкянджиите сами го запалват, с цел вземане на застраховката от дружество „Феникс“. 

Сред преобладаващата част от ловчалии битува мнението, че подпалването е сторено от местната власт или най–малко тя не е обърнала нужното внимание. За друга версия говори д–р Илия Еврев. Ето споделеното от неговия син арх. Петко Еврев: „От баща ми д–р Илия Еврев знам, че едно от предположенията е, че градските управници се уговорили с министъра на финансите ловчалията Петър Тодоров да отпусне средства за построяването на нов солиден мост на мястото на стария нехигиеничен мост. Тогава не са имали вярно отношение към тази старина като паметник на архитектурата.“

След изгарянето на покрития мост на Кольо Фичето местната власт с помощта на държавата изгражда временен дървен мост за пешеходци. През 1926 г. е обявен конкурс за изграждането на нов покрит мост, обаче от железобетон, който не гори. Конкурсът е спечелен от инж. Златев и колектив. Строителството започва от 1927 г. като предприемач е Павел Патев. 

През 1929 г. обаче огромни наводнения разкъсват недостроения мост и в голяма степен го разрушават. „Тогава Министерството на строителството и благоустройството се отказва от проекта на архитект Златев и възприема нов – на архитект Олеков, който е много по-сполучлив и с два устоя забодени. Строителството вече е с по-бързи темпове и до 1930 г. пътната част е готова, а довършването на дюкяните става през 1931 г.“, каза Ечков. 

Мостът изцяло е изграден от железобетон, има покрив от армирано стъкло, 40 дюкянчета, които са много по-модерни, с електрическо осветление, могат да се отопляват. Има и две открити тераси за наблюдение на красивите гледки – от север и от юг. Новият мост вече се ползва не само като търговско-занаятчийско средище, но и по него минават вече и автомобили. Засиленият транспортен трафик обаче нанася поражения и от 1976 г. той се използва само от пешеходци.

Възниква и друг проблем. През 70-те години на ХХ в. се оформя и израства архитектурно-историческия резерват „Вароша“ с възстановена възрожденска архитектура. Това поражда желание сред ръководството на страната досегашният мост да се преустрои, така че да наподобява този на Кольо Фичето. 

Приет е плана на арх. Христо Златев и инж. Малеев. Той предвижда досегашното съоръжение да се обшие с дърво, покривът да бъде обшит с медна ламарина. Дюкянчетата са намалени на брой – стават 10. Това всъщност не са дюкянчета, а магазини за сувенири и изделия на майсторите на народни и художествени занаяти. 

Първоначално мостът се стопанисва от ТК „Балкантурист“, а после от АИР „Вароша“. В двете издатини има сладкарница и кафене, а също и специално подово отопление. 

След 10 ноември 1989 г. е отнет от АИР „Вароша“ и е даден на Община Ловеч. Тя веднага отдава магазинчетата под наем. След обширни дискусии е взето решение от Община Ловеч от 2010 години мостът да се превърне в своеобразна улица на занаятите. Семейство Тинкови правят дърворезба, плетива, а Анатоли Тонев и съпругата му – кожени изделия. Има още дърворезбари, плетачки, бродиране с конци и мъниста, рисуване на керамика и стъкло и др. Там се намира и туристическият център. 

Нощно време мостът е много добре осветен, разказа още Пламен Ечков.