Публиката се променя и ние не можем да общуваме с нея със средствата, с които са го правили нашите преподаватели, тя няма да ни го разреши. Като артисти се интересуваме от новостите, понеже те добавят нови възможности към нашите изразни средства. Това каза в интервю за БТА сценографът проф. Васил Рокоманов, който беше председател на журито на 19-ия Международен куклен фестивал „Златният делфин“, който завърши снощи с награждаване. 

Той добави, че съществуват съвършено нови актьорски и танцови техники, техники на водене и конструиране на кукли, както и материали, които се държат различно в сценичното пространство и е нормално артистите да ги прилагат, за да бъдат адекватни на зрителските изисквания. 

Професорът подчерта, че програмата на 19-ото издание на „Златният делфин“ е била изключително разнообразна. Позитивен факт според него е, че хилядолетна цивилизация като Китай е избрала ателието на Варненския куклен театър, за да изработи персонажите за тяхната продукция „Бао‘ър“. 

Според него обаче българският театър има много сериозен кадрови проблем и няма достатъчно специалисти, които да изработват декори, кукли и костюми, а те са средството за работа на актьорите и основен елемент в един спектакъл. Причината е ниското възнаграждение в сектора, което демотивира желаещите. Ние се радваме много, когато се появят хора, които искат да навлязат в професията и намират начин да се развиват, за което е необходима подкрепа от ръководствата, посочи още проф. Рокоманов. 

Следва цялото интервю със сценографа – за палитрата от спектакли на фестивала „Златният делфин“, за трудностите пред българската куклена сцена, за новите технологии и методи на работа в изкуството, за младата публика и нейните изисквания. 

Може ли да обобщите по някакъв начин какви спектакли гледахме на тазгодишното издание на Международния куклен фестивал „Златният делфин“?

– Разнообразни. Това е обобщението и аз поздравявам организаторите и селекционера Богдана Костуркова, които въпреки критичните икономически условия, в които се провежда събитието, са успели да осигурят на публиката и журито една палитра от театрални представления, които са разнообразни като посоки на търсения, стилистика и постижения. 

Като техники на водене на куклите също ли? 

– Да, видяхме разнообразни форми. От традиционните, както при гостите от Китай, които показаха няколко вида театър на сенките, при Грузия имаше класическо водене на т.нар. „явайки“ – обемни кукли с щеки, които са се появили в ХХ век в Русия и Австрия. В „Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада“ пък бяха от естрадния тип. Имаше и адаптирани костюми, адресирани повече към куклата, куклено поведение от актьорите. Гледахме мюзикъл предимно с актьорска игра на живо. 

В грузинския спектакъл, който получи награди за режисура и мъжка роля, видяхме съчетание между кукли и актьорски изпълнения, както и много артисти да водят героите. Каква е целта на това решение?  

– Те се стремяха към едно пълно покритие на максимата, че в драматичния театър актьорът представя героя и води действието, а в кукления това прави куклата, одухотворявана от актьора. Играят „Отело“ от Шекспир и имат амбицията, и тя е защитена, да създадат пълно покритие на физическо действие, оценки, присъствие. Това е доста сложно представление, което обаче имаше нужда от друго пространство, за да общува по-отблизо с публиката. 

Имаше ли преобладаващи като характер представления – по-драматични и минорни или отново бяха разнообразни? 

– Имаше и мажорни, някои много весели. Например „Небивалици с букви“ на Столичния куклен театър носи позитивно радостно настроение, а е дидактичен. По един великолепен театрален начин склонява малкия зрител да положи усилия да общува с буквите и обръща внимание на деликатните процеси на обучението – как тази материя да бъде представена на детето по забавен и увлекателен начин, но не в смисъл на лесен или лековат, както ние с години си мислехме. Спектакълът се справя великолепно с тази задача. 
Голямо постижение има при грузинското представление, където бяхме свидетели на истинска трагедия. В драматичния театър постигането на истински трагичното е тежка, отговорна професионална задача. Това, че те го направиха с кукли е значимо. Изненадващо за мен се оказа, че грузинският език много подхожда на тази трагедия. Сценографията също е свързана с античния театрон. Изобщо сценичното поведение е такова, че успяват да внушат тази трагична съдба на героите. 

Мюзикълите присъстват ли активно и на куклената сцена, както виждаме това в оперните театри? 

– Мюзикълът е много труден жанр, а много хора в близкото минало подхождаха с лекота. Той има тежки изисквания към хората, които го правят и чрез него занимават публиката. За чест на Варненския куклен театър, мога да кажа, че артистите от трупата представят мюзикъла в най-добрата му светлина. „Питър Пан“ не е първият им подобен спектакъл, те имат висока степен на хореографски и танцови умения, пеят чудесно и защитават този жанр на много сериозно професионално ниво. Щеше ми се да има повече кукли в представлението. Това се видя и в реакцията на публиката при появата на крокодила. Децата са много верен показател, те са безпощадни и изразяват директно своята емоция. 

Има ли системи кукли, които са по-актуални в момента? Променят ли се тенденциите през годините? 

– Трудно е да се каже. Когато видиш конкретния факт, тогава осъзнаваш силата на някаква техника на водене, на нещо, което си мислиш, че е отминало и няма да се възроди. Например гостите от Естония показаха театър, който е инспириран от сведения за Херон Александрийски от Античността. Аз не бях виждал в този мащаб и така поднесен подобен спектакъл. Интересно е също, че той е ориентиран за уличен театър на открито. Във Варна времето не позволи да го видим в неговата естествена среда. Гледахме го седнали фронтално, а той предполага публиката да се самоорганизира – децата да са най-отпред, а възрастните да са прави от поне три страни. 

Икономическите условия налагат ли ограничения върху кукленото изкуство? 

– За българския театър това е много сериозен проблем и преди всичко той е кадрови. Няма хора, които да изработват декори, кукли и костюми. При съществуващата структура и заплащане на труда в театрите, хората, които създават т.нар „материалната част на спектаклите“, все още са с много ниски заплати, което ги демотивира да се насочат към професията. Рядкост е истински театрален специалист, който е в състояние да чете проектите, да изработва качествена сценография, кукли и костюми, които да се ползват дълго време. Те са средството на актьора и един спектакъл живее толкова, колкото живеят костюмите и куклите. Колкото и да е парадоксално, от директори на театри знам, че най-лесно заменимата позиция е актьорът, тъй като той влиза с няколко репетиции в ролята. 
Вече няма хора, които да изработват наистина качествени кукли и ние се радваме много, когато се появят такива и навлязат в професията, намирайки начин да се развиват, което е много важно. Важно е на такива форуми като фестивала „Златният делфин“ да присъстват хора, които да гледат как са направени нещата. Показателно е, че авторите на китайския спектакъл „Бао‘ър“ са избрали куклите им да бъдат направени във Варна. Той е изграден върху идеята за колаборация на различни културни области, за да може да получи шанс да общува с международна публика. 

Доколко са съвременни спектаклите, които видяхте? Модерността интересува ли артистите? 

– Разбира се, че трябва да следим и да се вълнуваме от променящия се свят, защото преди всичко се променя публиката и ние не можем да общуваме с нея със средствата, с които са го правили нашите преподаватели, тя няма да ни го разреши. Съществуват съвършено нови актьорски и танцови техники, техники на водене и конструиране на кукли, както и материали, които се държат различно в сценичното пространство, например в областта на осветлението. Наскоро прочетох, че до година-две се очаква мобилните устройства да ни доставят холограмни изображения, както го гледахме във филма „Междузвездни войни“ преди години. 
Чрез тези нови технологии децата ни и критикуват. Пускат си телефоните и виждаш как в салона светят екранчета, което означава, че сме ги загубили като зрители. Като артисти, които искаме да сме в обръщение, ние сме длъжни да общуваме с тях, затова се интересуваме от новостите, понеже те добавят нови възможности към нашите изразни средства.
Но трябва да се има предвид също, че театърът е изкуство на добре забравеното старо. Най-успешно работят отдавна забравени неща, само че трябва да бъдат имплантирани към съвременността така, че хората да не се усетят или да е в подходящ контекст. Например трупата от Естония ни връща към механичните чудеса от Античността, но ни вкарва и в света на електронните и видео игри и по този начин общува с младата публика. Затова след представлението зрители отидоха с интерес да снимат тези великолепни постижения и технически феномени, които са създали артистите.