Къде свършва сцената на театъра и започва тази на живота? Как се преплитат двете у артистите? Отговорите на тези и на други въпроси търси пиесата на Магда Борисова „За кого се вдига завесата“. Спектакълът ще бъде поставен за първи път на сцена у нас от режисьора Бойко Илиев заедно с ямболския Драматичен театър „Невена Коканова“. 

Сценографията е дело на Антония Соколова. На сцената публиката ще види актьорите от трупата на ямболския театър Милен Каракамушев, Димитър Димитров и Георги Ружичка. Единствената женска роля е поверена на Елена Петрова. Премиерата ще е на 2 октомври на ямболска сцена. Със спектакъла театър „Невена Коканова“ открива новия си творчески сезон.

Това е едно своеобразно повдигане на завесата, какво се случва и малко зад завесата между артистите. Как те се опитват за загърбят себе си и да отидат в един друг, мечтан свят, да зачеркнат понякога себе си, разказа по време на една от репетициите Бойко Илиев. Пиеса, в която всички са актьори. И едно момче, което се опитва да намери себе си. Една жена между двама мъже – класически любовен триъгълник или не съвсем, повдигна още малко завесата режисьорът.

„Но този любовен триъгълник, пренесен в театъра е много интересен, тъй като всичко се смесва – илюзия, реалност, измислица, фантазии. Смесваме Шекспир, Чехов. Тоест всичко, към което се стремим през целия си актьорски живот – да зачеркнем себе си и да отидем в един друг свят, по-красивия и по-мечтания свят“, отбеляза Бойко Илиев.

Според него пиесата е и поклон пред артиста: „Когато той носи душа на артист, а не е занаятчия в театъра. Меркантилността, прагматичността ни превръщат в изпълнители, често гледаме жалки изпълнители по сцените навсякъде, не само на българския театър. Когато артистът носи душа на артист, той като че ли наистина зачерква себе си, гледа нещо да унищожи в себе си, за да се пренесе в мечтания персонаж. Тогава умирането на сцената става истинско, красиво и се превръща в произведение на изкуството.“

„Аз съм най-щастлив като режисьор, когато съм зачеркнат – когато  не се усеща режисьор на сцената, защото актьорът е театърът, това е всичко. Всичко друго са експерименти, измишльотини, его и суета“ допълва Илиев. „Артистът, който зачеркне себе си и отиде в света на изкуството, на фантазията и приказката – това е истинският артист“ обобщава режисьорът.

Според актрисата Елена Петрова пиесата на Магда Борисова предизвиква зрителите да влязат във вътрешния свят на актьора, но и вътрешния свят на човека въобще. По думите ѝ спектакълът разкрива и преплетения пъзел в живота на артиста в прескачането между сцената на театъра и тази на живота.

„Какво се случва, когато един човек слезе от сцената на живота си, защото за актьора голяма част от живота му е сцена. Това, което осъществява като актьорско присъствие цял живот на сцената, това е неговата изповедалня. Човек, когато загуби своята идентичност като артист и вече не може да се осъществява, търси всячески да продължи да получава тази емоция, тази енергия, това усещане за словото, за превъплъщения в различни образи. Тази емоция те прави жив, иначе наистина оставаш един счупен човек. И всеки един от колегите артисти го е усещал в някакъв период от живота си“, каза тя.

Нейната героиня Мария е точно такъв образ, защото е напуснала защитеното пространство на театъра и е принудена да играе на сцената на собствения си живот. „Това я обърква, защото сцената е нашето убежище. Ние сме като деца в защитено жилище, защото се облягаме на всичките образи, които имаме. Освен, че оставяме душата си и част от себе си, се чувстваме уютно на сцената, минавайки през всички емоции. А когато излезем на сцената на собствения си живот, понякога се объркваме и се загубваме“, каза актрисата.

„Когато вляза в театъра, аз наистина се чувствам като в убежище. Като място, в което мога да споделя най-големите ми тайни, тревоги, рани. Ние така се лекуваме – на сцената, през героите, през образите. Това е всъщност най-хубавото, най-страшното, най-потъващото в бездна състояние, защото то е опасно, не е истинско. Много от ролите, които съм играла, са били като спасителен пояс“, споделя Елена Петрова.

Според нея магията на театъра е необходима, за да лекува душите ни, да задава правилните въпроси, да ни провокира да излезем от рутината и ежедневието. „Да се опитаме да стигнем по-далеч от това просто да сме в пирамидата на Маслоу и да мислим само за оцеляването си. Театърът винаги е бил подаващата ръка, когато има кризи. Историите назад показват именно това – при катастрофи, войни, катаклизми, хората започват да се изправят и да се събират заедно точно чрез изкуството“, допълни актрисата.